Сп. „Наука”, С., СБУ, 2003, кн.2

Пенка Лазарова

Александър Ваврек
ЕВРОПЕЙСКИТЕ КОРЕНИ НА БЪЛГАРСКАТА ФИЗИКА

“Честит е оня народ, който има учени, от откритията на които се ползва целият свят. Учените са критерият за културата на страната, която ги създава. Те са гордост не само на университета, но и на самия народ, на цялото човечество. Затова културните народи отдават голяма почит на учените си.”

Георги Николов

“Младежки физико-математически вестник”, януари, 1932 г.

Историята на българската физика е свързана с много светли личности, както и на техните ученици и следовници, които оставиха светла диря и трайни традиции в науката и образованието в нашата страна.

В изграждането на основите на българската наука и българската физика участват много българи, ръководени от исконния стремеж на българина към познанието, към просвещението и към образованието, което по думите на Хр. Ботев “въобще служи за лост на човешкото щастие и благополучие”.

Идеите на европейското Просвещение проникват в България през Гърция. Възраждането в Гърция и новогръцкото образование предхождат с около 100 години възраждането в другите балкански страни. Възпитаници на елитните новогръцки училища в Гърция, Турция (Цариград) и в Румъния (Букурещ) стават първите проводници на идеите на европейското просвещение у нас и в частност на физическите знания. Сред тези хора срещаме имената на български възрожденци, които са широко популярни в други области на своята дейност. Някои от тях са руски и германски възпитаници: д-р Петър Берон, Иван Селимински, Емануил Васкидович, Константин Фотинов, Найден Геров, Иван Богоров, Йоаким Груев, П. Р. Славейков, Иван Гюзелев и др.

Първите опити да се включат физическите знания в системата на националните ценности прави през 1824 г. в своя “Рибен буквар” д-р Петър Берон. През 1846 г. Найден Геров съставя “Изводъ от физика, част пръва” – първия оригинален български учебник по физика. В българските списания се появяват и първите статии из областта на физиката – те са наситени с информация и са част от връзката между българското общество и европейските физически знания.

По това време българи са ангажирани с научни изследвания в областта на физиката, но извън страната. Първата българска дисертация по физика е защитена от Димитър Мутев в Берлинския университет през 1842 г. Д-р Петър Берон в натурфилософските си научни трудове също има много интересни идеи, свързани с физиката.

Дейността на българите, придобили висше образование в прочути европейски университи, облагородява националната култура с научните достижения на ХІХ век. Тези факти са по-скоро от значение за включването на физиката в националните културни ценности, отколкото конкретно за развитието на науката у нас. Но това създава самочувствие у тогавашната интелигенция на България. Въпреки това набраната скорост в полза на физическите знания не е достатъчна. До Освобождението физиката заема своето място в системата от ценности предимно като учебна дисциплина само в средните училища, но вече е оформена културната среда за бъдещото й развитие.

Мечтата на много възрожденци за българско висше училище се сбъдва на 1 октомври 1888 г., когато в определената за трикласно училище сграда при Софийската класическа гимназия "съвсем скромно и без всякакъв празничен шум" е открит Висш педагогически курс с едно отделение - Историко-филологическо. По думите на първия му ректор – Александър Теодоров-Балан, значението и задачата на курса е "да дава на блъгарската младеж възможност за по-високо, по-специално образование".

През декември същата година със закон, предвиждащ постепенно разкриване на различни отдели от съответните клонове на науката, курсът е преобразуван във Висше училище (ВУ). Още през втората учебна 1889/1890 г. с 4 преподаватели и 37 студенти е открито ново, второ отделение на ВУ- Физико-математическо, "в което ще се преподават само чисто математически науки, физика и химия".

Показателни за този период от историята на висшето образование у нас са думите на Димитър Агура, ректор на ВУ през периода 1889-1890 г.: "... почти всички преподаватели, с които се откриха курсовете във ВУ, бяха млади учени мъже, които ако и да бяха най-избраните и най-добре свършившите науките си в чужди университети, все пак с известна предпазливост и естествено колебание предприемаха новата си роля като преподаватели в българския университет. Тяхното дело беше толкова по-сериозно, че от тях се изискваше не само наука и знание по специалните им предмети, но и организацията на новото училище, духът и посоката, която трябваше да се даде на отделните дисциплини, правилници, програми и др."

Първият преподавател по физика във Висшето училище в София е 32-годишният Емануил Иванов (1857-1925), завършил математика и физика в Мюнхенската политехника, който е и извънреден преподавател по висш анализ, титуляр на едноименната катедра, създадена през 1894 г. "Проф. Е. Иванов се ползуваше в и вън от университета с грамаден авторитет...С всестранната си култура и с прозорливия си ум беше фактическият уредник на физико-математическото образование у нас...Той подкрепяше пред Министерството всекиго, у когото виждаше желание за работа, за самоусъвършенствуване, за творчество.Той не се боеше, че негови ученици един ден може да го надминат в научно отношение, защото не се крепеше на невежеството, на недостатъчната подготовка на другите, та да изглежда по-учен от тях. Това негово качество го издигаше на недосегаема висота в очите на неговите ученици..."

Емануил Иванов е инициатор, заедно с други физици и математици – повечето европейски възпитаници, за учредяването на Българското физико-математическо дружество (БФМД) на 14 февруари 1898 г.

Основателите на Дружеството съзнават колко е важно популяризирането на физиката сред широките обществени кръгове и затова само 6 години след основаването си, то започва да издава свой печатан орган - Списание на Физико-математическото дружество в София. То е "...нагодено да стане негова жива трибуна, чрез която то да пръска между своите просветени членове светлината на науката, да буди към дейност живата математическа и физическа мисъл, да дава широка гласност на най-новите изобретения и открития и последното слово на науката в широката област на физико-математическите науки и да запознае членовете си с възприетите от съвременната педагогическа наука принципи на възпитанието и методичски похвати на обучението". (Стефан Лафчиев, първи главен редактор на списанието, чл.-основател на БФМД, "Странички из историята и дейността на ФМД по случай 40-годишнината от основаването му”).

Списанието бързо успява да завоюва обществен авторитет, а Дружеството много бързо се вписва в европейския научен живот и установява активни връзки със сродни научни организации в Европа. Негови наследници днес са Съюзът на математиците в България и Съюзът на физиците в България, членовете на които продължават мисията на своите предшественици.

Може би има нещо символично във факта, че първият професор по физика у нас е един чужденец. Това е Порфирий Иванович Бахметьев (1860-1913), русин по произход, завършил физика и химия в Цюрихския университет (1884), след което остава на работа там като редовен асистент по физика до 1885 г., а после като частен доцент до 1890 г. На 30 години Бахметьев идва в България с препоръка от проф. д-р А. Клайнер, ректор на Цюрихския университет, в която са подчертани научните му успехи и отличните качества на преподавател.

Илюстрация на широката ерудиция на П. Бахметьев са неговите лекции. Запазените литографски записки, освен че съдържат последните постижения на науката, показват и връзките между общите физически закони и съответните технически постижения. "Надарен със силен, чудновато синтетичен ум, богат с идеи, често пъти смели, но не химери, той увличаше слушателите си. Изложението му беше тихо, спокойно, приятно и понякога подслаждано с шега, свързана с лекцията. Майстор на научното слово... Аудиторията, най-голямата тогава, винаги беше натъпкана със студенти, дори и от други факултети." - така описва П. Бахметьев като преподавател бившият му студент Георги Николов в спомените си, публикувани в "Младежки физико-математически вестник".

П. Бахметьев отдава голямо значение на практическите занимания със студентите. През лятото на 1892 г. Физико-математическият отдел с успех представя ВУ на първото Пловдивско изложение (сегашния Пловдивски панаир). Със сребърен медал е отличена колекцията от 42 апарати и модели, изработени от студентите във Физическата лаборатория под ръководството на П. И. Бахметьев. Студентите активно помагат на своя професор в научноизследователската работа, “за да се учат да мислят, да се вдълбочават в същността на работата", да развиват в себе си любов към науката, "за да може млада България да покаже жизнедеятелност и в областта на точните науки". През 1895 г. изработените от студентите уреди са вече около 100. Те "действат всичките и могат да заменят апарати, които струват скъпо".

Най-близките сътрудници на П. Бахметьев са Петър Пенчев, Янаки Въжаров, Георги Стамболиев и Никола Стоянов - бъдещи преподаватели и асистенти във ВУ, млади хора, на които, както и на другите си студенти, той ще предаде своята любов към науката, европейското мислене и култура. Бахметьев, както и неговите наследници в Катедрата по обща физика, не само твори наука. Той създава около себе си атмосфера на наука. Около него се формира един кръг от млади хора, който желае да му подражава. И така се създава една общност от физици, някои от които по-късно ще придобият международна известност и ще бъдат уважавани и в България.

Когато идва у нас, П. Бахметьев вече има около 20 научни публикации в най-реномирани международни списания. Той продължава научноизследователската си дейност, поставяйки началото на научните изследвания в България в областта на физическите науки: физика на твърдото тяло (магнетизъм и термоелектричество), геофизика (изследване на земните токове), биофизика (анабиоза - "мнима смърт", както той я нарича) - първото голямо научно откритие, направено у нас.

Признат учен в Европа, почетен доктор на Цюрихския университет, почетен член на Физико-медицинското дружество в Москва и член на още много научни общества, с научноизследователската, с научно-организационната и преподавателската си дейност в Софийския университет, П. Бахметьев поставя основите на българската физическа наука и висше образование и изгражда първия мост между европейската и българската наука.

От 22 декември 1908 г. до 1 март 1937 г. Катедрата по експериментална физика се ръководи от Александър Христов (1872-1951), следвал физика и математика в Йена и Лайпциг и защитил докторска дисертация в Лайпцигския университет (1896) при проф. Видеман. Голяма част от неговите научни работи (молекулярна физика) са публикувани в Zeitschrift fur Physikalische Chemie. Александър Христов идва от Германия с амбицията да даде своя принос за развитието на висшето физическо образование в България. Подготвя лекциите си по най-добрите университетски учебници и лекциите, които е слушал в Лайпциг. За нещастие Ал. Христов се връща в България в един много труден период, когато нашата страна е въвлечена в три последователни тежки и кръвопролитни войни. След края на Първата световна война, в която той заедно с много други преподаватели от университета е мобилизан, той е силно изтощен. Неговият курс по експериментална физика започва да изостава от модерните тенденции. Намалява и интересът му към научноизследователската дейност.

Живата връзка с времето на Бахметьев остава неговият ученик и сътрудник Петър Пенчев (1873-1956), който е започнал работа във Физическия институт при Висшето училище през 1895 г. като лаборант-асистент, от 1897 г. е назначен за асистент, от 1919 г. - доцент при Катедрата по експериментална физика, а от 1923 г. до 1938 г. - извънреден професор.

Съществена роля за изграждането на П. Пенчев като учен, освен съвместната работа с Бахметьев, изиграват и специализациите му в чужбина. Първата е през 1896 г., когато той е командирован във Виена, за да се усъвършенства по изследването на земния магнетизъм. По време на специализацията си през уч. 1904-1905 и 1905-1906 г. в Гьотинген (3 семестъра) той има щастието да слуша лекции при проф. Йохан Щарк и при проф. Херман Минковски и да работи върху електрически явления в газовете и атмосферното електричество. Следва още 1 семестър в Сорбоната в Париж, където специализира по радиоактивност при Пиер Кюри. П. Пенчев пренася опита от специализацията си в България и поставя началото на радиоактивните изследвания в нашата страна.

След като е избран за доцент, П. Пенчев създава и чете новите за времето си курсове по измерителни методи и единици, по електрични явления в газовете, по фотография и радиоактивност. Увлечението му по новите идеи във физическата наука го правят пламенен популяризатор на теорията на Айнщайн - през периода 1920-1923 г. изнася редица публични беседи по тези проблеми.

Нов етап в развитието на висшето образование и научноизследователската работа по физика у нас започва през 1937 г., когато ръководството на Катедрата по експериментална физика се поема от Георги Наджаков (1987-1981) - от 1921 г. асистент по физика в катедрата. Според установената по онова време практика ежегодно на специализация в чужбина са били изпращани на държавни разноски млади асистенти, преподаватели и културни дейци. Г. Наджаков заминава през септември 1925 г. във Франция заедно с Асен Златаров, Николай Райнов, Стефан Иванов, Д. Б. Митов, Дора Габе, Зорка Йорданова и Владимир Трендафилов – едно съзвездие от интелектуалния елит на България за онова време. Без каквато и да било препоръка до някой институт или учен, Г. Наджаков сам се насочва към Пол Ланжвен, който му предоставя “едно ъгълче” от лаборатторията си във Висшето училище по индустриална физика и химия. Така започва първият непосредствен допир на Г. Наджаков с голямата наука

В Париж Г. Наджаков посещава лекциите на Еме Котон, Шарл Фабри, Мария Кюри, Жан Перен, Адамар, Лебег, Борел и др. – все световно известни имена. Работи в Института “Радиум” на мадам Кюри, където впоследствие го изпраща на специализация Пол Ланжвен. По време на специализацията си Г. Наджаков възприема вкус към научното дирене, запознава се с културните ценности на Франция, става приятел за цял живот с Андре Ланжвен (впоследствие председател на Френско-българското дружество във Франция), с Фредерик Жолио-Кюри, запознава се с известни физици, с които поддържа контакти през целия си живот. Едногодишната специализация на Г. Наджаков в Париж, контактите му с тези забележителни хора и учени, дават своето отражение върху цялата му по-нататъшна дейност. "Ако не беше това прозорче, през което погледнах към голямата наука, едва ли бих станал човек на науката" (Г. Наджаков).

До септември 1926 г., когато се завръща в България, благодарение на силната си воля, упоритост и усърдие, Г. Наджаков завършва първата си научна работа и през 1927 г. е избран за редовен доцент, от 1932 г. е извънреден професор, а от 1937 до 1963 г. - редовен професор, титуляр на Катедрата по експериментална физика. Той увеличава и качествено подобрява лекционните демонстрации и лабораторните упражнения по физика за студентите, въвежда нови дисциплини, започва да чете първия курс по физически основи на електротехниката у нас (1932). През периодите 1939-1940 г. и 1943-1947 г., когато Г. Наджаков е декан на ФМФ и директор на Физическия институт (ФИ) при Софийския университет (преди него директори на института за различни периоди от време са били Марин Бъчеваров, Ал. Христов и П. Пенчев), той извършва огромна организаторска дейност по обзавеждане на Физическия институт с апаратура и създаване на технически работилници (механична и оптична). Така създадената техническа служба към Факултета улеснява значително преподавателския състав в неговата учебна и научна дейност.

Г. Наджаков е съзнавал необходимостта от популяризирането на физиката сред българското общество. С тази цел от 10 ноември 1941 г. той организира общоинститутски колоквиум (научен семинар) по опитна физика с цел повишаване нивото на научноизследователската и учебна работа по физика. Тук се изнасят общи реферати по основни въпроси на физиката, научни съобщения, правят се опитни демонстрации от научен и методичен характер, разказва се за най-новите и важни постижения на физиката. В първата покана четем: " колоквиумът... ще представлява една научна среща между преподавателите и асистентите по опитна физика и интересуващите се студенти от горните семестри... поканват се като гости и всички физици и интересуващи се от физиката лица от други научни институти и гимназиите..."

Като ръководител на Катедрата по опитна физика, Г. Наджаков продължава традициите на първия й ръководител - П. Бахметьев, и привлича към научноизследователска работа млади физици и студенти. Негови първи непосредствени сътрудници са Саздо Иванов и Разум Андрейчин.

Като продължение на изследванията си при проф. Ланжвен, през 1937 г. Г. Наджаков открива нов вид електрет, на който дава името фотоелектрет, като едновременно с това назовава единствено известните дотогава електрети на японския физик Мототару Егучи термоелектрети – название, възприето от научната общност. Това е първото българско откритие (1981) в областта на физиката. Впоследствие се оказва, че фотоелектретите имат непосредствено отношение към електрофотографията, оптичния запис и обработка на информацията, дозиметрията на фотонни йонизиращи лъчения, изследването на дълбоки центрове във високоомни материали и др.

Първият професор по астрономия у нас е Марин Бъчеваров (1859-1926). Завършил Физико-математическия факултет на Московския университет, през 1892 г. той е назначен за извънреден преподавател по астрономия, от 1893 г. е редовен преподавател, а през периода 1895-1926 г. - редовен професор, титуляр на Катедрата по астрономия до смъртта си.

През 1894 г. благодарение на усилията на М. Бъчеваров е открита Астрономическата обсерватория при ВУ. В началото тя е снабдена само с малката астрономическа тръба на д-р Петър Берон, взета "назаем" от Българското книжовно дружество. Впоследствие са закупени и други телескопи, с което Софийският университет се сдобива с пълноценна Астрономическа обсерватория.

По-нататъшното развитие на българската астрономия е свързано главно с името на Никола Бонев (1889-1979). През 1922 г. той постъпва на работа като асистент в Катедрата по диференциално и интегрално смятане. След специализация в Сорбоната и като наблюдател в Парижката обсерватория (1922-1924), през 1928 г. той защитава докторска дисертация в Берлинския университет в областта на космогонията. След 6-годишно обучение и специализация в Европа на 39 години той е избран за редовен доцент в Катедрата по астрономия с геодезия, от 1932 г. е извънреден професор, а от 1937 г. до 1966 г. - редовен професор, титуляр на катедрата.

Н. Бонев е автор на първите университетски учебници по астрономическите дисциплини у нас. Той е един от инициаторите за отделянето на астрономията като самостоятелен учебен предмет в средните училища и съавтор на първия учебник по астрономия за средните училища. Най-широко признание добиват работите му по произхода на лунните кратери, високо оценени от научната общност, за което през 1938 г. той е избран за член на комисията "Движение и фигури на Луната" при Международния астрономически съюз (МАС), още преди България да стане негов член.

Развитието на физиката в България до началото на 30-те години е тясно свързано, даже преплетено, с развитието на математиката у нас. Това особено важи за развитието на теоретичната физика. Началото й в България е поставено с някои публикации на Иван Ценов, Никола Стоянов, Кирил Попов и по-късно на Рашко Зайков, (специализирал теоретична физика при Алберт Айнщайн). Р. Зайков е първият българин - стипендиант на Хумболтовата фондация в Берлин.

Измежду българските математици най-близко до проблемите на физиката е Кирил Попов (1880-1966), който започва професионалния си път през 1904 г. като асистент по астрономия. По предложения на М. Бъчеваров той заминава на специализация в чужбина. Мюнхен, Ница, Париж – това са научните центрове, в който К. Попов се формира като учен. На 32 години защитава докторска дисертация в Парижкия университет, започната под ръководството на прочутия математик, астроном, физик-теоретик Анри Поанкаре. В нея К. Попов изследва движението на малката планета Хекуба, изучавано преди това и от неговия учител Поанкаре, коригира неговите пресмятания и получава данни, много по-добре съответстващи на наблюденията. Според акад. А. Дацев К. Попов е първият българин, чиято диплома от младия български университет е призната за равностойна на френските университетски дипломи.

След завръщането си в България през 1914 г. К. Попов става редовен доцент в Катедрата по висша математика, извънреден професор (1920), а през периода 1922-1954 г. е редовен професор, титуляр на Катедрата по диференциално и интегрално смятане, но не изоставя и физическата проблематика. Научноизследователката му дейност е главно в областта на небесната механика, термодинамиката и външната балистика. През 1926 г. е премиран от Френската академия на науките с голямата награда "Монтион" за приноса му към разработване теорията на външната балистика.

През 1921 г. във ФМФ е създадена нова катедра - по теоретична физика. В нея за редовен доцент е назначен асистентът по физика от 1919 г. Георги Манев (1884-1965). Завършил физика и математика през 1905 г. в София, той през 1913-14 г специализира теоретична физика в Тулуза, Франция. От 1925 г. е извънреден професор, а от 1935 г. до 1944 г. (когато е уволнен от Софийския университет по "Закона за чистката") - редовен професор и титуляр на Катедрата по теоретична физика.

Научните изследвания на Г. Манев в областта на гравитацията са публикувани освен в Годишника на ФМФ и в авторитетни международни научни списания. След повече от 50 години забрава по политически причини, той беше “преоткрит” от румънски физици. Терминът “поле на Манев” понастоящем се използва и цитира от японски, американски и румънски учени. Г. Манев е автор на първия учебник по теоретична физика (двутомен) в нашата страна.

Първият самостоятелен курс по метеорология у нас е дело на Русчо Райнов (1886-1965), следвал физика отначало в Софийския университет, а впоследствие – в Загреб и във Фрибург, където и завършва висшето си образование. От 1920 г. той е избран за редовен доцент по метеорология при Катедрата по опитна физика. Специализирал е във Виена (1912), Берлин (1922-23) и Париж (1927). През 1926 г. става извънреден професор. През периода 1945-1958 г. е редовен професор, ръководител на Катедрата по метеорология и геофизика, която се отделя от катедрата-майка по експериментална физика през 1946 г.

Наследник на Р. Райнов като ръководител на Катедрата по метеорология и геофизика става през 1958 г. Любомир Кръстанов (1908-1977), назначен през 1946 г. като хоноруван доцент по метеорология (редовен от 1947 г.). Л. Кръстанов, който от 1932 г. е асистент в Централния метеорологичен институт, е специализирал по метеорология в Геофизическия институт на Университета и в Геофизическата обсерватория в Лайпциг, работил е и в Геофизическата обсерватория във Вайнсдорф край Дрезден в Германия. Неговите научни трудове и разработки му донасят световна известност.

Л. Кръстанов е първият доктор на физическите науки на Софийския университет (1938). Негов научен ръководител е световноизвестният български физикохимик Иван Николов Странски. Ето какво пише неговият наследник в катедрата акад. Стойчо Панчев: "Може да се каже, че Л. Кръстанов остави след себе си българска школа по теоретична метеорология, създадена както чрез пряко продължение и развитие на негови идеи..., така и чрез умел подбор, насочване и поддържане на перспективни млади хора за работа по близки или по-отдалечени проблеми от неговите собствени."

Възникването и развитието на радиофизичните изследвания и на приложната и физическата електроника у нас са свързани с името на Емил Джаков (1908-1978), който през 1933 г. започва да работи като асистент в Катедрата по експериментална физика. Той също е европейски възпитаник. След специализацията си през 1936-37 г. в областта на радиофизиката и електрониката във Висшето техническо училище в Берлин, през 1939 г. е избран за доцент, за извънреден професор (1942) и първи ръководител на Катедрата по техническа физика (1945-1967), която също произлиза от катедрата-майка. Е. Джаков е основател и пръв директор на Института по електроника при БАН (1963-1978).

Емил Джаков разширява курса по основи на електротехниката с основи на радиофизиката и електрониката. Специалист по въпросите на метрологията, той е постоянен член на Международния комитет по мерки и теглилки - върховен орган в тази област, както и представител на България в редица международни организации. “Написаните от него по онова време учебници ("Кратък курс по опитна физика", "Основи на електротехниката", "Основи на радиотехниката") са единствените дотогава издания на бъларски език в тази област, отлични пособия не само за студенти. Те се ползваха и от много специалисти."

Първата жена - хабилитирано лице в Софийския университет е докторът на Виенския университет (1923) Елисавета Карамихайлова (1897-1968), завършила там физика и математика. През 1939 г. след два неуспешни опита тя е избрана за редовен доцент по атомна физика при Катедрата по експериментална физика.

Елисавета Карамихайлова пристига в България от световноизвестни научни центрове - Радиевия институт във Виена и Кавендишовата лаборатория в Кеймбридж. В чужбина тя е била член на Дружеството на жените с висше образование. Работила е с такива светила на ядрената физика като Карл Пшибрам (научен ръководител на дисертацията й), У. Брег, Х. Петерсон, Б. Карлик, Е. Фьойн, Е. Рона и др. В Кеймбридж под нейно ръководство Ли защитава докторска работа, считана за начало на молекулната биология в света. Заедно с Мариета Блау и по едно и също време с Чадуик установяват лъчение, което по същество е поток от неутрони.

Наричаме я “първата дама” на българската физика – първата жена-доцент в най-старото висше училище у нас, организатор на първия системен курс с практически занятия по атомна физика у нас и основател и пръв ръководител на Катедра “Атомна физика” в Софийския университет (1945-1958); основател на Лабораторията по радиоактивност във Физическия институт на БАН и първата жена-професор по физика у нас.

Била е “дама”, но не в светския смисъл на тази дума – аристократ по дух, човек с голяма обща култура, подкрепяща младите си сътрудници, използваща големите си международни научни връзки, за да им издейства стипендии и специализации. С научните си публикации от Виена и Кембридж проф. д-р Е. Карамихайлова е сред пионерите на ядрената физика в света. С много топлота си спомня за нея нейният ученик и наследник в катедрата акад. Христо Я. Христов: "Проф. Карамихайлова несъмнено остава една голяма личност в българската физика. Тя е първата жена, добила известност в областта на физическата наука, първата жена професор по физика у нас и един от пионерите на нашата ядрена физика. Тя е един от съотечествениците ни, които най-много допринесоха името на България на много места да се произнася с уважение."

През 1925 г. към ФМФ на Софийския университет се създава Катедрата по теоретична химия, по-късно преименувана в Катедра по физикохимия, в която за редовен доцент е избран Иван Н. Странски - доктор на Берлинския университет от 1925 г. През 1937 г. той е избран за редовен професор и титуляр на Катедрата по физикохимия до 1941 г., когато става професор във Висшето техническо училище в Бреслау, Германия (днес Вроцлав, Полша). Проф. Странски организира във ФМФ колоквиум по физикохимия . Курсът по физикохимия, четен първоначално от проф. Иван Н. Странски, а по-късно от Ростислав Каишев, по същество е първият наш курс по термодинамика, статистическа и квантова физика. През 30-те години на ХХ век световно признание получават научните трудове на проф. Ив. Н. Странски в съавторство с Ростислав Каишев, а по-късно и с Любомир Кръстанов върху основите на молекулно-кинетичната теория на кристалния растеж. Тя е известна в науката като "теория на Косел-Странски". Резултатите от съвместните му изследвания с Л. Кръстанов върху един нов механизъм на епитаксиалното израстване са известни под името " механизъм на Странски-Кръстанов". Така още през 30-те години на миналия век Странски, Каишев и Кръстанов поставят основите на българската физико-химична школа, получила европейско и световно признание.

В резултат на огромното количество работа и интелектуалната енергия на хората, за които ви разказахме, както и на техните ученици и последователи, в края на 30-те години на ХХ век у нас са очертани основните направления на физическите науки. Вече може да се говори за пълноценното присъствие на физиката в България и на българската физика в Европа. Пренесена и внедрена на българска почва е важна част от европейските научни традиции и физически знания, съобразно условията у нас.

За това голяма рола са изиграли специализациите на младите български учени във водещи европейски научни центрове. По този повод акад. Г. Наджаков казваше: “…това обогати за кратко време моята научна и обща култура, затова смятам годината на специализацията ми във Франция като начало на моето изграждане като учен. Мисля, че съвсем по същия път стана изграждането и формирането като научни работници и на другите мои колеги…”

Разликата между българските условия за научна работа, културната атмосфера за наука и тeзи в чужбина е огромна. Затова българските физици търсят нови оригинални решения на редица проблеми или преориентират тематиката на изследванията си съобразно българските условия. Е. Карамихайлова използва за Гайгер-Мюлерови броячи туби от лекарствени препарати, прави йонизационни камери от алуминиеви тенджери, снабдени с електроскопи със станиолово листче. Поради отсъствието на подходяща апаратура тя пренася постиженията на атомната физика чрез приложни изследвания в тази област. Някои от българските физици дават нови ориентации в развиването на експериментарните методи, разработват се елементи с оригинална конструкция. Показателен е примерът и на П. Пенчев, който събира и съхранява радиевата еманация (радон) в тънки животински ципи (гуша от кокошка), напоена с глицерин. Акад. Наджаков разказваше, че в чужбина, ако някой учен има някаква идея, за една седмица ще му бъде предоставена необходимата апаратура, докато у нас ученият трябва да търси и намира оригинални идеи в зависимост от наличната апаратура.

От европейските центрове се пренасят модели и за организацията на науката. Показателен е примерът с 35-дневната командировка на Г. Наджаков във физическите институти в Унгария, Германия, Чехословакия, Холандия, Франция, Швейцария и Югославия, където той се запознава с организацията на известни и уредени университети. Подробно описание и анализ на дейността им, планове и чертежи на сградите и лабораториите им, както и конкретни предложения за планираната нова сграда на Физикоматематическия факултет на Софийския университет намираме в доклада му през Факултетния съвет. “От тази обиколка в чужбина аз се завърнах много ободрен, че можах да надникна в проблемите, по които днес се работи, но от друга страна, и много унил поради сравнението, което се налага между нашата действителност и тамошните условия на работа.”– пише той. Натрупаната ценна информация обаче ще му послужи по-късно, когато става основател и пръв директор на Физическия институт при БАН.

Българските физици системно се борят и създават условия, които да осигурат нормално развитие на физиката. Набавя се апаратура, създават се лаборатории. Разширяват се и се обогатяват четените курсове и се въвеждат нови такива, съобразно световното развитие на физиката. Системно се отделя голямо внимание на популяризирането на научните знания, в резултат на което обществото се настройва позитивно към физиката.

Разширяват се преките контакти с международната научна общност. Срещу списанието на Физико-математическото дружество се получават 13 чуждестранни списания. По случай 50-годишнината на Софийския университет на тържествата са поканени и получават титлата “почетен доктор” на Университета световно известните учени Роберт Пол, Петер Дебай, Макс Фолмер, Пол Ланжвен, Карл Каснер, Никола Тесла.

Редица успехи на българските физици ги включват в световната научна общност. Според цитат-индекса за физически науки в периода 1920-1929 г. в престижните научни издания присъстват българските учени К. Попов, Р. Зайков, Г. Манев, П. Бахметьев, Е. Карамихайлова, И. Н. Странски. Български учени получават международно признание – напр. Г. Наджаков и И. Н. Странски са избрани за член-кореспонденти на Гьотингенската академия на науките. Индивидуалните научни приноси на българските физици свързват българската физика с европейската наука. Установяват се трайни връзки и вътре в общността на българските физици, както и нейни връзки с общността у нас.

И днес българските физически науки също присъстват убедително в Европа. Те са неделима част от световната наука. Тъжно е, че българското общество не знае достатъчно за успешното участие на нашите учени в конкурсите за проекти, обявявани от ЕС и НАТО, за успешната им работа по множество съвместни проекти с почти всички европейски, а и не само европейски страни. Може би все още българската физика (а и българската наука) недостатъчно присъства в публичното пространство, но факт е, че българските физици участват в престижни научни изследвания у нас и в чужбина.Тези учени са много. В този смисъл българските физически науки, чиито корени трябва да търсим в личностните качества на техните първостроители и на плодотворните им творчески контакти с Европа, никога не са била разделени с Берлинска или Шенгенска стена от световната наука.

Перефразирайки политолога Иван Кръстев, можем да направим заключението, че българската физика е физиката, която се прави от българи по света, “независимо къде, или с идеи на българи, където и да било”. В този смисъл българската физика не е географско понятие, а всяко научно изследване, в което е участвал или участва български физик. Следователно българската физика е не само в Европа, а и навсякъде по света.