Влажните зони са сред най-продуктивните екосистеми на Земята. Те изпълняват основни екологични функции, като регулатори на водните режими и като местообитания на растителни и животински видове. Съгласно конвенцията, влажни зони са "блата, торфища, мочурища или открити водни площи, естествени или изкуствени, постоянни или временни, статични или течащи, сладки, бракични или солени, включително територии с морска вода, дълбочината на които при отлив не надхвърля шест метра".

На 2 февруари 1971 г., в иранския град Рамсар е подписана Конвенцията за влажните зони (Рамсарска конвенция). Членове на конвенцията са 154 страни в света като всяка от тях предлага влажни зони в рамките на своята територия, които да бъдат включени в Списък на влажните зони с международно значение .

България е осмата страна, присъединила се към конвенцията на 24.01.1976 г., първоначално с четири влажни зони - резерватите Сребърна, Атанасовското езеро, блатото Аркутино и езерото Дуранкулак. В края на 2002 г. Рамсарските обекти у нас са удвоени. Прибавени са Шабла, остров Ибиша, Пода, Поморийски влажни зони, езерото Вая и Комплекс Беленски острови. Сега страната ни има 10 влажни зони с международно значение, общата им площ е 20306 хa. Световният ден на влажните зони се чества от 1997г.