Перейти на главную страницу
Конституцията на РБългария в Глава I, която обхваща най-общите правни принципи и ценности от които произтичат останалите разпоредби, установяващи конституционното управление и гражданските свободи в чл.5, ал.4 провъзгласява принципа на върховенството на международните договори, ратифицирани от Република България пред вътрешното законодателство. Разпоредбата гласи:
“Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.”
С оглед на провъзгласения от Конституцията принцип и ратификацията на ЕКЗПЧОС /07.09.1992г./ се поражда особено съществена необходимост от познаване на практиката на Европейския съд по правата на човека във връзка с приложението на Конвенцията във вътрешното ни право, както и с оглед хармонизацията на законодателството ни с това на ЕС и предстоящото ни членство в ЕС.
Чл.6 се отнася главно до механизма, процедурата, която Държавата трябва да предвиди за решаването на спорове по вътрешното право. Чл.6 изисква “справедливо и публично гледане на делото”, като в случая понятието “гледане” е равнозначно на “съдебен процес”, “съдебно производство”. ЕСПЧ в практиката си избягва абстрактното изброяване на критерии, което да определи съдебния процес като справедлив. Във всеки конкретен случай следва да се преценява развитието на съдебната процедура в цялост, за да се прецени дали е налице”справедливо гледане на делото”. Въпросът дали съдебната процедура е била справедлива е отделен от това, дали решението на съда е правилно или не. ЕСПЧ по принцип няма юрисдикция да разглежда дали националните съдилища са допуснали съдебни грешки, а да прецени дали процедурата е била справедлива.
І. ОБХВАТ НА ЧЛ.6 – ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ГРАЖДАНСКИ ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ
Разпоредбата на чл.6 ал.1 от ЕКЗПЧОС се прилага към всички производства, предмет на които е определянето на граждански права и задължения. Следва да се има предвид, че понятието граждански права и задължения по смисъла на Конвенцията не съвпада напълно с обхвата на гражданското право като клон от Частното право в договарящите държави. Прието е, че се касае за автономни права и задължения /делото Каплан/. В случай на приемане на дадена претенция за „право” по смисъла на чл.6 К, това право „на защитими основания следва да може да се определи като признато от националното законодателство”. Ако националното право изключва съответната претенция, то и позицията на ЕСПЧ е, че в случая не съществува защитимо право, по отношение на което да се приложи чл.6 от К. От значение дали съответния спор има отношение към определяне на дадено право като гражданско по смисъла на чл.6 от К е съдържанието, характерът на това право или задължение, а не толкова правната му квалификация. ЕСПЧ възприема много широко тълкуване на понятията „граждански права и задължения”. (Делото Рингайзен срещу Австрия). Според това тълкуване чл.6 от К е приложим към „всички процедури, чийто резултат е решаващ за частните права и задължения” и че нито „характерът на законодателството, съгласно което се решава спорния въпрос (гражданско, търговско, административно и т.н.), нито характера на органа, компетентен за неговото решаване (съд, административен орган) са от значение за определяне на гражданските права и задължения.
Предвид на това и въз основа на установената практика с решенията на Комисията и ЕС, чл.6, ал.1 от Конвенцията се прилага в следните правни области:
Имайки предвид обаче предимството на международните договори, ратифицирани от РБ пред нормите на вътрешното законодателство, което им противоречи, съгласно чл.5, ал.4 на Конституцията, то следва че не може да се изключи дори със закон съдебното преразглеждане на административните актове, които са определящи за граждански права на физически и юридически лица.
Чл.6, ал.1 от Конвенцията е приложима към широк кръг обществени отношения и правни процедури, като практиката на Съда непрекъснато се развива, поради което и при дадени конкретни обстоятелства, приложимостта на чл.6 К по отношение на граждански права и задължения е предмет на известна несигурност. При всички случаи обаче, за да е приложим чл.6 К, изходът от даден спор трябва да има решаващо значение за гражданските праве на жалбоподателя. Практиката на ЕС е оформила няколко принципа, въз основа на които се приема допустимост на чл.6 в гражданско правен аспект.
ОБЩИ ПРИНЦИПИ, които определят приложимостта на конвенцията:
А/ Наличието на реално и сериозно оспорване на права или задължения, които по своя характер се определят като граждански, за които може основателно да се твърди, че са признати от вътрешното законодателство.
Б/ Изходът от спора да е решаващ за съответните права или задължения.
В/ Тези права или задължения да са граждански по своя характер.
От практиката на Комисията по отношение на чл.6, ал.1 от Конвенцията се стига до извода, че чл.6 е неприложим в редица области на публичното право, където правата на индивида имат преобладаващо обществен характер – данъчно облагане, имиграция и др., където няма никаква аналогия с частноправната сфера. Основно изискване за ограничаване приложението на чл.6 К е ограниченията да имат легитимни цели и да е нарице пропорционалност между обществения интерес и индивидуалния интерес на личността. Член 6 не е приложим в следните случаи:
За определяне приложимостта на чл.6, т.1 спрямо държавните служители, независимо от нормативния акт, който урежда правоотношенията им Съдът възприема нов, функционален критерий, основаващ се на естеството на задълженията и отговорностите на служителя.Изключенията от гаранциите по чл.6, т.1 се тълкуват в тези случаи ограничително, в съответствие с предмета и целите на Конвенцията. Единствените спорове, които са изключени от приложното поле на чл.6,т.1 са повдигнатите от държавни служители, чиито задължения са характерни за специфичната дейност на държавната администрация, доколкото тя действува като носителка на държавната власт, натоварена със защита на генералните интереси на държавата или на други публични структури. Очевиден пример за осъществяване на такива дейности са въоръжените сили и полицията. На практика, Съдът във всеки конкретен случай ще изследва дали длъжността на жалбоподателя включва – с оглед на естеството на присъщите й задължения и отговорности – пряко или косвено участие в упражняването на държавната власт и във функции, насочени към защита на генералните интереси на Държавата или на други публични структури. При това изследване, Съдът ще използува като насока категориите дейности и длъжности, изброени от ЕК в съобщението й от 18.03.1988г. и от Съда на Европейските общности.
Споровете относно пенсии на такива служители попадат изцяло в приложното поле на чл.6, т.1, защото веднъж пенсиониран, служителят е прекъснал особената си връзка с администрацията. Тогава той е на още по-силно основание правоприемниците му, се намират в положение, съвсем сходна с това на работниците по частното право, тъй като специалната връзка на доверие и лоялност е престанала да съществува и той вече не упражнява част от държавния суверинитет.
По българското право служебното правоотношение на държавните служители, както и на военните и полицаите е административно, но при прекратяване на правоотношението съответният служител може да защити накърненото си право чрез обжалване.
- съответните права имат преобладаващо публично правен характер.
4. Във връзка с “граждански права” при данъчните задължения, при данъчни процедури, с оглед публично правния характер на правата, за които става въпрос.
5. Искове за плащания от обществени фондове. Основание е публично правния характер на системата за обезщетения и нейния исторически контекст.
От разпоредбата на чл.6 не може да се извлече, че тя касае и обжалването, но от практиката на съда става ясно, че чл.6 е приложим и при първата инстанция и при обжалването. При оценката дали чл.6 е спазен следва да се вземе в предвид цялостната процедура по вътрешния правов ред. Недостатъците на един етап могат да бъдат компенсирани при уредбата на следващия. Не се приема като задължително изискване апелативната инстанция във всички случаи да е публична. В развитието на практика се е стигнало до заключението, че чл.6 се прилага и при конституционните процедури, когато решението на Конституционния съд е в състояние да повлияе върху изходът на спор, към който е приложим чл.6.
ІІ.ДОСТЪП ДО СЪД
Това право означава всяко лице да може да отнесе делото си за разглеждане до независим и безпристрастен съд, който отговаря на изискванията на чл.6, без по пътя му да се поставят некоректни правни или практически пречки.
В решението по делото Голдер се приема, че чл.6 следва да се тълкува въз основа на два принципа : принципа, според който трябва да съществува възможност за отнасяне на една гражданска претенция до съд и втория е принципът на международното право, който забранява отказ от правосъдие.
Това право не е абсолютно и може да бъде регулирано от държавите, при което те имат право на свободна преценка, но органите на конвенцията ще могат да го контролират. Всяко ограничаване на правото на достъп трябва да има законна, правомерна цел и трябва да съответства пропорционално на тази цел.
Държавите имат позитивното задължение да осигурят практически и ефективен достъп до съд. Това означава да се предвидят мерки от страна на договарящите държави за осигуряване на възможен и действителен достъп до съд или процедурата пред съда да е опростена, за да могат материално затруднените лица да се защитават адекватно, т.е. да имат право на ефективен достъп до съд, без да е необходимо съдействието на адвокат. (Делото Ейри срещу Ирландия).
На осн.чл.5,ал.4 от Конституцията на РБ на международните договори е придаден статут на вътрешно право и когато е налице противоречие с вътрешен акт, то се прилага международния договор. Предвид на това може да се твърди, че в РБългария е придадено вътрешно действие на ЕКЗПЧОС. Прието е изрично че нормата на чл.6 е пряко приложима и на това основание може да бъде приета за разглеждане жалба по съдебен ред. В този смисъл е налице и съдебна практика – Определение №706 от 29.01.04г. по ахд.№11313/2003г., Решение №4473 от 12.05.03г. по ахд.№3408/03г. и др. Разбира се тези актове не са със силата на задължителни и само показват развиващата се тенденция в практиката на съдилищата.
Налице са обаче и определения в противоположния смисъл, едно от което е определение №1003 от 6.02.04г., по адм.д.№265/2004г., в което се приема, че в правомощията на законодателя е да изключи от съдебен контрол заповедите за експулсиране, поради което с оглед разпоредбата на чл.46,ал.2 ЗЧРБ, като е приел, че нормата е процесуална и не подлежи на тълкуване,съдът не е приел за разглеждане жалба срещу заповед за експулсиране.
Предвид на това тълкуване дадено от съда следва да се изходи от проблемите, поставени в делото АЛ НАШИФ срещу България. Касае се за експулсиране на чужденец, постоянно пребиваващ в РБългария, намиращ се със семейството си в страната, по съображения на националната сигурност. Съдът в Страсбург намира нарушение на чл.8 и чл.13 от Конвенцията. Тук не се поставя и не се установява нарушение на чл.6 ал.1 от Конвенцията. Докато разпоредбата на чл.6 ал.1 от Конвенцията урежда правото на съд и се приема, че е с пряко действие, разпоредбата на чл.13 не представлява отделно право, а е обща разпоредба относно упражняването и закрилата на правата и свободите. Същата изисква осигуряването на вътрешно правно средство за защита, като не е задължително това да е съдебен орган. Изискванията обаче които съдът формулира към този орган – независим, компетентен, въззивен орган и да е налице възможност за състезателно производство пред него, води до изводът, че се касае за “съд” по смисълът на конвенцията. След като разпоредбата на чл.13 е обща, то същата не е с пряко действие и съответно е необходимо предвиждане по законодателен път на средството на защита.
След делото АЛ НАШИФ срещу България ВАС многократно се е произнасял по дела с предмет на обжалване наложени принудителни административни мерки по ЗЧРБ – „експулсиране”, „отнемане правото на пребиваване” и ”забрана за влизане в РБ”, непосредствено свързани със сигурността на страната и по силата на чл. 47, ал. 1 /отм./ от Закона за чужденците в Р България (ЗЧРБ) не подлежащи на съдебен контрол за законосъобразност. В тези решения ВАС е отменил наложените принудителни административни мерки, като в Решение №4473 от 12.05.2003 г. на ВАС по адм. д. №3408/2003 г., 5-членен с-в, е приел, че
"дори когато се твърди, че е заплашена националната сигурност, гаранцията за ефикасно средство за защита като минимум изисква компетентен независим въззивен орган да бъде информиран за причините, обосновали решението за депортиране, дори и ако тези причини не са достъпни за обществеността. Органът следва да е компетентен да отхвърли твърдението на изпълнителната власт, че е налице заплаха за националната сигурност, ако го намери за произволно и необосновано. Под някаква форма трябва да съществува състезателно производство, ако е необходимо това да става чрез специален представител с разрешително за получаване на секретна информация. Освен това необходимо е да се разгледа въпросът, дали оспорваната мярка би засегнала правото на лицето на семеен живот, и ако да, дали е спазен справедливият баланс между засегнатия обществен интерес и правата на индивида". В подобен смисъл са и Решение №4332 от 8.05.2003 г. на ВАС по адм. д. № 11004/2002 г., 5-членен с-в, Определение № 706 от 29.01.2004 г. на ВАС по адм. д. № 11313/2003 г., V о.
В тези актове ВАС се позовава директно на ЕКЗПЧОС, на съответното нарушено право – чл.8 и чл.13 от ЕКЗПЧОС, както и на мотивите на ЕС по делото АЛ НАШИФ срещу България и прилага директно Конвенцията. В мотивите на решение №4473/12.05.2003г. по адм.д.№3408/2003г. ВАС изрично споменава позитивното задължение на Държавата да предвиди процедури, осигуряващи правото на достъп до съд. В решението се споменава, че „за Република България, която е ответник по делото пред ЕСПЧ по жалба № 50963/99 на Даруиш Ал-Нашиф, произтича задължение да изпълнява и спазва решението на съда, с което е констатирано нарушение на Конвенцията (чл. 46 ЕКПЧ). Решенията на съда оставят на държавата възможност да избира средствата, които да използва във вътрешната правна система за изпълнение на задълженията си, произтичащи от тях. Възможните средства са фактически действия, правни актове (административни или съдебни), промени в законодателството, възприемане на нова съдебна практика или промяна в поведението на административни или други органи. Каквито и да са тези средства обаче, безусловно следва да се постигне дължимият резултат - пълното изпълнение на решенията на ЕСПЧ, и то от всички публични власти (законодателна, изпълнителна и съдебна) и на всички нива (държавата е отговорна за спазването на Конвенцията от всички власти и органи). При установения с решението по делото АЛ НАШИФ срещу България директен конфликт между вътрешното право и Конвенцията е необходима законодателна промяна на чл. 46, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България, който въвежда забрана за обжалване по съдебен ред на заповедите за отнемане правото на пребиваване, за налагане на забрана за влизане в РБ и за експулсиране”.
В българското законодателство е уредена изрично възможността законодателят да изключва със закон съдебния контрол в определени сфери – чл.120 от Конституцията. В областта на публичните отношения и съдебният контрол върху актовете на изпълнителната власт е предвидено изрично в ЗАП – чл.34, ал.1 и ЗВАС - чл.7,т.1 изключване на съдебният контрол в областта на:
Във връзка с позитивното задължение на РБ да осигури практически и ефективен достъп до съд, следва да се спомене и възможността за освобождаване от заплащане на ДТ и разноски по производството на някои категории лица, съгласно чл.63, ал.1, б.”б” ГПК, които са в неравностойно социално положение или са затруднени да извършат тези плащания. С Решение № 295 от 16.01.2004 г. на ВАС по адм. д. №7738/2003 г., 5-членен с-в отмени § 1 ПМС № 154 от 15.07.2003 г. за изменение и допълнение на нормативни актове на Министерския съвет, Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и от Министерството на правосъдието, като се позова и на чл.6, т.1 К. В решението си ВАС посочи, че “елемент от гаранция за достъпа до съд е и финансовата достъпност на съдебните услуги, защото заплащането на държавни такси е част от нормативно установения ред за упражняване на правото на съдебна защита. Следователно съдебните такси не следва да са пречка за реализиране на конституционното право на съдебна защита поради липса на финансови възможности. Освен с посочените конституционни разпоредби правото на достъп до съд е гарантирано и с чл. 6, ал. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г., в сила за България от 7 септември 1992 г. Съдържанието на това право многократно е тълкувано от Европейския съд за правата на човека, който приема, че то следва да може да бъде упражнено без съответната държава да поставя каквито и да било правни и практически пречки, освен ако е налице законна цел за това. Не може да се приеме като законна цел икономически необоснованото съображение за увеличение на стандарта на живот и доходите на населението. Необосновано високите и несъобразени с доходите на населението държавни такси, определени с § 1 на ПМС № 154 от 2003 г., са практическа пречка за упражняване на правото на достъп до съд на значителна част от гражданите и юридическите лица.”
В едно от делата срещу България- Пръмов срещу България, по което ЕС е постановил решение от 30.09.2004г. жалбоподателят се е оплакал от нарушение на чл.6, т.1 от ЕКЗПЧОС, като е твърдял, че не е имал достъп до съд, който да се произнесе по законността на уволнението му от БДЖ, където е работил като контрольор. Според чл.9, ал.3 от Указ №9 дисциплинарните наказания на работещите в жп транспорта са подлежали на обжалване само по административен ред (до решението на конституционния съд от 18.02.1997г.). В решението Съдът припомня практиката си, според която при преценка относно приложимостта на чл.6, т.1 по отношение на спорове, свързани с прекратяване на дейността на държавни служители, следва да се възприеме функционалния критерий, основаващ се на естеството на задълженията и отговорностите на служителя във всеки конкретен случай. В този случай съдът е приел, че длъжността контрольор не може да се счете „като характерна за специфичната дейност на държавната администрация, доколкото тя действува като носител на държавна власт и е натоварена със защита на основните интереси на държавата или на други публични структури”/Прелгрен срещу Франция/. В случая единствената процедурна възможност за жалбоподателя по вътрешното ни право е била жалба до по-горестоящия административен орган против дисциплинарното уволнение. Адм.орган не би могъл да има качествата на независим и безпристрастен съд обаче, поради което и ЕС е приел, че е налице нарушение на чл.6, т.1 от К.
В едно свое решение по допустимост от 19.04.1997г. по жалба на Риенер срещу България, ЕСПЧ се е произнесъл по жалба срещу наложена мярка „забрана за напускане на страната и изземване на задгранични документи”. (Във връзка с натрупани данъчни задължения от жалбоподателката, на същата е наложена административна мярка „забрана за напускане на страната и изземване на задграничните й документи”. Според оплакванията на жалбоподателката пред ЕК наложената мярка е наказателна и процедурите, свързани с нея трябва да се считат за наказателни. ЕК припомня 3 критерия, които следва да се имат предвид при определяне дали едно лице е обвинено в извършване на престъпление- квалификация на процедурите по националното право /този фактор е с относителна тежест/ , естеството на процедурите и степента на строгост на наказанието. Според ЕК мерките срещу жалбоподателката са административно правни. Според ЕК не може да се приеме, че процедурите, относими към наложените мерки са „наказателно обвинение” по смисъла на чл.6 от К. Оплакванията на жалбоподателката по чл.6 от К са приети за явно необосновани и са отхвърлeни. ).
Проблемът за правната сигурност и зачитането на влезлите в сила съдебни решения е бил поставен в различен аспект за разглеждане пред ЕСПЧ в няколко дела. Така в делото Манчева слещу България / Решение от 30.09.2004г./ е разгледано оплакване за липсата на правна възможност да се получи плащане на сумите, дължими от държавно учреждение по силата на влязло в сила съдебно решение, както и оплакването, че българското право не предвиждало ефикасен механизъм за събиране на вземания от държавни институции. Този проблем може да се разгледа като аспект на правото на ефективен достъп до съд. Съдът в решението припомня, че „правото на достъп до съд, закрепено в член 6, т. 1 от Конвенцията, би било илюзорно, ако националната правна система на договарящата държава позволява едно влязло в сила и задължително съдебно решение да остане без последствия във вреда на една от страните. Изпълнението на решение, постановено от съд, трябва следователно да се счита за съставна част от "съдебния процес" за целите на член 6. Върховенството на закона, един от основополагащите принципи на всяко демократично общество, е въплътен във всички текстове на Конвенцията и поражда задължение за държавата и за всеки орган на държавна власт да изпълняват съдебните предписания и решения срещу тях (виж Хорнсби с/у Гърция, стр. 510-511, §§ 40-41; Ятридис с/у Гърция, § 58; и, mutatis mutandis, Хасан и Чауш с/у България, § 87). ЕСПЧ е приел, че е налице нарушение на чл.6, ал.1 от ЕКЗПЧОС, тъй като „българският закон не предвиждал никаква ясно определена процедура за обжалване пред независим орган, овластен да издава задължителни предписания в случай на неизпълнение от държавни учреждения на издадени срещу тях съдебни решения.” Съдът е приел, че жалбоподателката в течение на години била лишена от сумите, които й се дължали по силата на едно окончателно и подлежащо на изпълнение съдебно решение. Като не са взели необходимите мерки за изпълнение на влязлото в сила съдебно решение по настоящото дело през периода май 1996 г. - март 2000 г. , българските власти са лишили разпоредбата на чл. 6, т. 1 от всякакъв полезен ефект.”
В делото Кехая и др.срещу България /Решение от 12.01.2005г./ ЕС се е произнесъл във връзка с принципа на върховенство на закона и правната сигурност, включващ изискването окончателните съдебни решения да не бъдат оспорвани. Оплакването на жалбоподателите е за произволност на съдебните решения, тъй като не са съобразени с по-рано постановени решения по същите спорни въпроси, с което е нарушен един от основните принципи на върховенство на закона –окончателната сила на съдебните решения. Според Съда, „ правото на справедлив процес по чл.6, т.1 от К, интерпретиран в светлината на принципите на върховенство на закона и правната сигурност, включва изискването окончателните съдебни решения да не бъдат оспорвани”. Според Съда, силата на „пресъдено нещо”на окончателното съдебно решение и окончателното разрешаване на спора е основен елемент от правото на справедлив процес, гарантирано от чл.6 от ЕКЗПЧОС.
Разглеждайки правото на справедлив процес, съобразно чл.6 ЕКЗПЧОС следва да се обсъдят по-детайлно някои основни принципи, въплътени в посочената разпоредба.
Изискванията за справедлив съдебен процес могат да се различават в зависимост от характера на производството - алинеи 2 и 3 на чл.6 ЕКЗПЧ съдържат неизчерпателен списък на минималните изисквания, приложими по наказателни дела, като някои от тези принципи могат да се отнасят и до гражданските като необходими изисквания за справедлив съдебен процес.
1/ Равенство на средствата
Концепцията за справедлив процес изисква да се спазва принципа за равенство на средствата, т.е. принципа на процедурна равнопоставеност на страните по делото.
По отношение на гражданското производство този принцип означава на всяка страна да бъде дадена достатъчна възможност да представи позицията и доказателствата си при условия, които не я поставят в неизгодно положение спрямо противната страна.
Всяка страна трябва да получи възможност да представи аргументи във връзка със спорните въпроси, да се противопостави на доводите на другата страна, да ангажира доказателства, да оспори неблагоприятни доказателства.
На страните следва да се предоставят равни възможности да призовават свидетели /да ги разпитват и оспорват показанията им/ и вещи лица, към които трябва да се проявява еднакво отношение.
Незначително неравенство, обаче, което не оказва въздействие върху изхода на делото, принципно не представлява нарушение на чл.6 ЕКЗПЧ.
Този принцип означава и, че страните трябва да имат еднакъв достъп до протоколите и другите документи по делото.
Процесуални гаранции за спазването му в българското законодателство са разпоредбите на чл.121 ал.1 и чл.4 ал.2 ГПК -предвиждащи задължение за съдилищата от една страна да осигуряват равенство и условия за състезателност на страните в процеса, вкл. равни възможности на същите да упражняват предоставените им права, а от друга страна - да прилагат закона точно и еднакво спрямо всички. Конкретни проявления на този принцип са правото на всяка страна да бъде уведомявана за исканията на другата страна /чрез връчване на преписи от искова молба с приложения /чл.102 ГПК/, жалба с приложения /чл.201 ГПК/, частна жалба /чл.215 ГПК/, на молби за уточнение и изменение на исковата молба /чл.116 ал.2 ГПК/, да взема становища и прави възражения по тях /чл.201 ал.1, чл.205 ГПК/, вкл. да се противопоставя на доводите на другата страна /чл.109 ал.1 ГПК/, да се защитава лично или да бъде представлявана от адвокат или друг пълномощник /чл.20 ГПК/, да сочи и представя доказателства – вкл. да призовава свидетели /при ограниченията на чл.133 ГПК/ и вещи лица, да участва при формиране състава на тройни експертизи /чл.157 ГПК/, да оспорва представени доказателства и ангажира доказателства във връзка с това оспорване /чл.154 ГПК/, да предявява инцидентни установителни искове /чл.118 ГПК/, да иска допълване и поправка на решение /чл.192, чл.193 ГПК/, да обжалва съдебни актове /първоинстанционни и въззивни решения при условията на чл.196 и чл.218а ГПК и определения съгласно чл.213-218 ГПК/ - когато е предвидено такова обжалване, и др.
2/ Лично участие в съдебния процес и устни прения
Правото на справедлив процес включва правото на страната да присъства лично в съдебно заседание. То е свързано с правото на изслушване и правото да се следи производството.
От този принцип може да има изключения във втората или третата инстанция – което е приемливо в зависимост от обстоятелствата по делото /напр. ако страната е имала възможност да присъства на съдебно заседание пред първата инстанция/. Съдът, обаче, приема, че сериозният характер на разглежданата материя – напр. професионалната кариера на жалбоподателя, не допуска накърняване на правото на лично присъствие в съдебната зала при апелативното разглеждане на делото /д. Хелмерс във връзка с правото на добро име/.
Като процесуални гаранции в ГПК за упражняването на правото на лично участие може да се разглеждат изискванията страните да бъдат призовани поне 7 дни преди датата на съдебното заседание /чл.41 ал.5 ГПК – с изключение на случаите на бързи производства - чл.126в ГПК/ - като при неспазване на срока делото се отлага освен при изрично изявление на нередовно призованата страна, че желае разглеждането му; на първо четене да се разглеждат делата, по които се явяват всички страни – след което да се присъства към тези, по които отсъства страна /чл.107 ал.1 ГПК доколкото неявяването на редовно призована такава не е пречка за гледане на делото, но спазването на тази поредност дава възможност да бъдат изчакани закъсняващи/; делото да бъде отложено, ако страна и пълномощника й не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани. /чл.107 ал.2 ГПК/. Проблеми могат да възникнат в случая, когато се иска отлагане на делото с позоваване на такова препятствие /например внезапно заболяване/ само спрямо страната или само спрямо пълномощника й. Стриктното прилагане на разпоредбата на чл.107 ал.2 ГПК, изискваща като основание за отлагане кумулативно наличие на препятствие за явяването и на страната и на пълномощника й, би било в противоречие с изискванията на чл.6 ЕКЗП. То би довело или до нарушаване на правото на лично участие на страната в процеса /ако основанието е налице спрямо нея, но липсва по отношение на адвоката й и съдът откаже да отложи делото/, или до нарушаване на правото й да ползва адвокатска защита /ако основанието е налице спрямо адвоката, но липсва по отношение на страната, представлявана от него, и съдът откаже да отложи делото/. При това положение и доколкото с въвеждането на тази редакция на разпоредбата на чл.107 ал.2 ГПК /ДВ, бр. 105 от 2002г./ законодателят е целят предотвратяване на злоупотребата с право и по-бързо разглеждане на делата, с оглед постигането на баланс между изискванията на чл.6 ЕКЗПЧ за разумен срок и за справедлив процес, при наличие на горната хипотеза съдът би следвало да отложи делото и го насрочи за възможно най-близка дата, като същевременно укаже на страната, причинила отлагането, че за следващото съдебно заседание следва да организира надлежно защитата си, като подобно повторно искане за отлагането му ще бъде възприето като злоупотреба с право.
3/ други различни изисквания
Правото на справедлив процес включва и други различни изисквания, вкл.:
- да се предостави на страната възможност да се запознае с документи, получени напр. от други институции /д. Керойерви - пропуск да се представят доказателства е нарушение/
- доказателствата да бъдат събрани чрез правомерни способи /напр. изявленията да не са изтръгнати с изтезания или друго нечовешко отнасяне по чл.3 ЕКЗПЧ, или чрез накърняване непрекосновеността на личния живот, прокламирана в чл.8 ЕКЗПЧ/
- върху страните да не се възлагат прекалено тежки разноски /напр. за преводач/
- съдебното решение да бъде мотивирано – обхватът на това задължение зависи от обхвата на решението и се преценява в конкретното дело; правораздавателният орган не е длъжен да дава подробен отговор на всеки довод, но ако въобще липсват мотиви, предвидените средства за защита може да се окажат илюзорни /Руиз Тория/; степента на подробност на мотивите се определя от това какво изисква ефективното средство за защита във всеки отделен случай; задължението на съдебния орган да изложи мотиви на своето решение е от особена важност, за да бъде ефективно обжалването /Х.срещу Белгия – отсъствие на мотиви на дисциплинарния орган съставлява нарушение/. Практиката решенията да се мотивират само ако са обжалвани е неприемлива, защото вземането на решение дали да се обжалва или не един акт може да е предопределено именно от мотивите му.
Закона”. Именно правото на справедлив и публичен съдебен процес е гаранция за защитата на всички останали права и свободи, регламентирани от екзпчос в Част I. Затова и съдебната пр
02 09 2014
2 стр.
Това особено се отнася за наказателния процес относно правото на обвиняемия и на обвинителя да застанат пред съда в най-краткия възможен срок
01 10 2014
1 стр.
Следователно Административния процес е една гаранция, едно средство за защита срещу нередовната и незаконна дейност на държавата
01 10 2014
6 стр.
Затова гражданският процес е организиран като защита-санкция: защита в полза на правоимащия санкция спрямо правонарушителя. Задачата е да се възстанови с помощта на държавната прин
01 10 2014
34 стр.
Гражданское право; предпринимательское право; семейное право; международное частное право
01 10 2014
1 стр.
Често се односи само на једну сферу – углавном на економију – мада је присутна у готово свим областима. Потпуно супротни процеси се развијају истовремено или наизменично. Глобализа
14 12 2014
1 стр.
Специальность 12. 00. 03 – гражданское право; предпринимательское право; семейное право; международное частное право
17 12 2014
1 стр.
Въпрос 1 – Понятие за мпп. Възникване и историческо развитие на мпп. Международно право и международни отношения. Международното право и външна политика. Международно право и между
27 09 2014
4 стр.